ФАР

Художествената фотография днес е много популярна, подходите на класическата фотография са известни, модерните влияния са многобройни, рядко някой си прави труда да вниква в хилядите авторски методи и школи. Той просто предпочита да вземе фотоапарата и да започне да гледа на света през визьора. В повечето случаи тази рецепта е по-добрата, отколкото опитите да се адаптира естетиката на 60-те години във формотворчеството на 2011 година.

Фототехниката е толкова масова, че и с мобилния си телефонен апарат всеки днес може да заснеме как под вълните от цунами на другия край на света се давят хора или как лавата на вулкан погребва цели селища. А ако ентусиаст на модерното с мобилен телефон заснеме градушка в диво българско село и пръв изпрати записа на националната телевизия, шансът му да се види всред водещите ТВ репортери е почти стопроцентов.

ФАР-ът, който вече Ви намига от мониторите на Вашите компютри, е отдавна замислен, но построен наскоро в най-приятния за живеене български град – красивата Варна. Компютърното фотосписание ФАР ще бъде Ваш ориентир в океана на модерната фотография  - както мореплавателите ползват за ориентация лъчите на морските фарове. Светлина в къщите Ви – lighthouses.

В центъра на това двуезично (българско-английско) онлайн издание е един от най-своенравните и особени творчески фотографи в България – бургазлията и варненецът, гражданинът на света - Ник Чалдъков. С него са и други хора, за които арт фотографията е не само техника и професия, а сложна комбинация от идеи, светоглед, визии, емоции, възторзи. Insight от английски, noesis от гръцки - онези креативни импулси, които идват отвътре. И стават форми, стихове, мелодии, които носят естетическо удоволствие и размисъл на хората. Точно тези хора ще бъдат насърчавани от издателите да снимат, да показват фотографиите си на всички и да слушат с признателна, но и лирично иронична усмивка коментарите на онези, за които тяхното творчество е предназначено... Защото в правенето на изкуство няма или не би трябвало да има  рецепти. Има препоръки и те не са задължителни. Като правило, една творба, включително фотографската, „хваща” зрителя най-вече с чуствата и идеите, които са заложени в нея. Чуствата са силно индивидуални, а идеите винаги имат криптогенни нюанси и послания.... 

Именно затова Ник Чалдъков и неговият екип предпочитат да се оттеглят в задната стаичка на фото-дидактиката, откъдето да произнасят тихо – като че ли само на себе си – простите заклинания на творчеството: „Бъди честен, бъди  искрен, бъди непредубеден, бъде честен, бъди вгълбен, бъди здрав, бъди  искрен, бъди влюбен, бъди буден, бъди внимателен, бъди искрен...” 

А тези, които с чаша вино и сандвич ходят в арт салоните, могат и да не надават ухо за заклинанията на творчеството. Те ще пийнат, ще хапнат и после равнодушнодоволни ще излязат навън. До следващия арт коктейл.

За други, обаче, тази поредица от често повтарящи се кратки заклинания може да донесе онова очистване на душата, за което издателят е написал цяла книга...

Списание ФАР е издание за посветени – не „опитни”, неносещи отпечатъка на предубежденията, незатлачени с предразсъдъци хора или такива, за които зад всяка творческа изява има едва ли не „секретен умисъл”. Посветеният е отдаденият към възприемането на една творба човек – той е потенцално готов да я направи сам някога – рано или късно, зависи от рецепторите му за светлината, излъчвана от ФАР.

ФАР ще излъчва дълго време занапред сигналите си към тези, които вътре в себе си се нуждаят от тях и могат по “намигванията” му да се ориентират в сложната шир на всичко заобикалящо ни – и да го представят във фото формат, който обичаме да наричаме „живот”.

Екипът на ФАР ще има само една проста грижа – да чисти периодично кристалните призми на съоръжението, за да може светлината му да стига до тези, които се нуждаят от ориентир и помощ. За всички останали има два избора – да катастрофират в егоцентризма си или да тръгнат успешно по други пътища, водени от други вътрешни и външни фарове.....

Защото винаги пътищата на твореца са различни – и само негови....  

Текст: © Пламен Пъчев

 

Ник, чудесно е как съчетаваш фотографията с учителска дейност! Защо реши да преподаваш?

Първата причина, поради която преподавам фотография, е да помогна на всеки, който обича фотографията - по мое време в България нямаше фотографски уъркшопове... На чаша кафе, понякога уиски, в разговори с фотомайсторите Гаро Кешишян, Краси Делчев, Милан Миланов и Александър Николов аз се учех... това бяха приятелски разговори, от които станах професионален фотограф - и в началото на 1990-те, когато отидох да уча фотография в Лондон, получавах само excellent на изпитите... 

Съвременната фотография е в идейна криза - обзета е от шаблона на общохаресваното. Това е втората причина, поради които преподавам фотография - уча моите ученици да не се поддават на шаблони и да изявяват себе си. Пикасо: “Аз не рисувам това, което виждам, а това, което мисля”. Това е по-трудният път, но води до истински успехи. Успехи на духа и успехи в материята. Това е пътят на щастието на твореца.

Преподавам, защото така се чувствам по-близо до същността на фотографията. Комерсиалната работа е рутинна и става клише, репродукция, сериал, сапунка – освобождаваща, творческа е художествената фотография. Успехът ми в арт фотографията се дължи на случайността. Аз не съм преднамерен. Нямам цели. Имам състояния на духа. Отпускам се в тях и нещата стават такива каквито са, без усилие и поръчки. Това е тя, свободата, която се ражда в душите ни – напомня на Христо Фотев, нали? Имено тази свобода запазвам преподавайки. За да могат учениците ми да постигнат Multoinparvo – много в малко (пространство).

Какъв човек се крие под облика на фотографа и учителя Ник Чалдъков?

Не се “крие”, показва се, споделя, учи се... И обучава. Когато говориш за себе си, има опасност да изпаднеш в прелест – нарцисизмът е лоша диагноза. Другите могат да кажат какъв човек се крие в мен. Аз мога да кажа какъв човек искам да се крие в мен. „И все пак земята се върти!” възкликва Галелео Галелей. Аз ще кажа: Дълбоко в мен е скрито копие на Бога. То е скрито във всеки от нас. Какъвто човек си, такова е и копието ти Божие...

По пътя ни в живота е добре да не забравяме извечните въпроси на духа и да подминаваме с лекота земните проблеми. Фтографията е игра със светлината. Животът е игра с преживяванията – и мечтите. Всичко – началото е в детството - е игра. “Човек може да се отрече от сериозността, но не и от играта” както през 1938 г. е написал холандския професор Йохан Хьойзинха в книгата си Homo ludens  В мен се крие един играещ със светлината човек – Homo ludens lucidum. И с любовта и живота.  На върпоса как създава своята музика, Моцарт отговорил: “Много просто - подреждам наблизо звуци, които се обичат." Аз се старая да подреждам наблизо светлини и сенки, които се обичат...

Време е да осъзнаем биопсихологичната си сила и да излезем от социалната матрица. Матрицата иска да ни каже, че сме слаби, зависими и малки, но е точно обратното – силата е в нас, ние сме зависими единствено от собственото си ограничено съзнание и сме толкова големи колкото са мечтите ни. Време е да се освободим от страховете си и да се изпълним с любов и приемане. Аз съм един нов човек, за който говори още Петър Дънов – човек от шестата раса. Както казват моите ученици, аз не съм само учител по фотография, аз съм и учител по живот.

Започнал си да снимаш още от малък. Значи ли това, че фотографията е твоето призвание?

На 4 години си играех с фотолентите на баща ми, който е фотограф-любител – и “фотограф” на клетки. В Медицинския институт ги фотографираше с електронен микроскоп. Баща ми провокира у мен интерес към фотографията. Снимам от седемгодишен. Когато бях на 10 години, баща ми ми подари първия фотоапарат “Смяна символ” и започнах да снимам сам. На 13 години спечелих първата си първа награда. От 16-годишен започнах да участвам в конкурси по фотография, наравно с професионалистите и някои от тях ми завиждаха, когато им вземах наградите. След като спечелих почти всички по-големи конкурси в България и се чувствах достатъчно признат, спрях да снимам за 6 години. Започнах да се занимавам с видео реклама. И там нещата тръгнаха много добре, пак награди, успехи. Отказах се от видеото и направих яхтата си  “Диоген” – майка ми е зъболекар, но много ми помагаше при строежа й. С приятели и гаджета плувахме в “Диоген” по българското черноморие – тогава с Николай Джамбазов си пиехме кафето в Бургас, Созопол... и след няколко години се върнах при фотографията – моята първа любов! Започнах de-novo да уча фотография. Така и до днес все уча... Сега се уча от учениците си - откакто преподавам, не участвам в конкурси със състезателен характер – оставил съм наградите за младите.

Аз – може би - съм роден фотограф. Фотографията е моят земен път към светлината. Това е моят път към себе си. Но никога не забравям, че фотографията е само една игра. Има много по-важни неща в този свят. Например чистотата на духа – в нея се разкрива истината за живота.

Ти се отнасяш към групата на „рисуващите със светлина”. Ще обясниш ли на читателите какво представлява този фотографски похват?

Така бях определен в една статия за мен от арт критика Пламен Пъчев (вестник “Дума – София”, 15 февруари 2006 г.). “Рисуващ със светлина” е да си фотограф-художник. Едно прекрасно определение за човек, обичащ и можещ да хармонизира светлината във фотографиите си. Благодарен съм на Пламен Пъчев!

Има ли съществена разлика между българските и лондонските фотографи?

Същината е една – това са хора, обичащи и правещи фотография. Лондонските фотографи умеят да се възхищават на добрата фотография. В Лондон фотографията е на уважение – духовно и материално. Уважението, което получих в Лондон, никога не съм получавал другаде. Лондонските фотографи Алан Марш и д-р Стратмант ме убедиха, че имам талант и трябва да снимам. В България също има много добри фотографи, но за съжаление ние сме в по-бедна материална среда.

Смяташ ли, че самият ти имаш още какво да научиш в областта на фотографията?

ДА! Сега се уча от своите ученици. Радвам се, че те са много талантливи и напредват във фотографията - и в живота. Ако някога спра да се уча, ще спра да снимам. Фотографията е река. Спреш ли, течението те изхвърля на брега. Постигната цел не е цел - казваше дядо ми Нико от Бургас. Той беше човек с опит в живота – дълги години управител на Морското казино в Бургас, приятел на бургаската интелектуална бохема... Той я “предаде” на баща ми, баща ми – на мен... Най-красивата щафета!

А сега разкажи повече за фотографските курсове… Какъв е принципът на приема на ученици?

Започнах преди 5 години на шега. Пърият ми ученик беше специалистът по автотунинг Добромир Стойчев - Добо от гр. Шумен. Когато той започна да снима като професионален сток фотограф и да продава снимки в една от най-големите професионални агенции www.alamy.com се замислих, че шегата навярно е сериозна. 

По-късно се появи Волен Евтимов от София – той стана много добър професионален фотограф. Казах си “тази шега действа”. Последваха успехите на Роси Михова от София в множество конкурси по арт фотография. А когато четирима от моите ученици (Валери – гр. Разград, Стефан Дилов - гр. Варна, Злати Георгева – гр Варна, Дамян Димитров – гр. Белослав) влязоха специалност фотография в София в НАТФИЗ и НБУ, започнах да си мисля, че може би разбирам от фотография...? Но все още не бях сигурен. Едва когато Дамян направи първата си самостоятелна изложба “Абстрактно” в “Силвена Арт Русе” през 2010 г. повярвах, че мога да преподавам и започнах да се организирам. Направих специална програма с нива за начинаещи, напреднали и търсещи, редовно и интензивно обучение, публикувах я в сайта си. 

Сега започвам онлайн издаването на Фото Арт Ревю - ФАР, който посочва едно от местата, където се преподава фотография – с умение и любов! И където с творческа критика и снимки представям най-добрите си ученици. Моят сайт изглежда е световно известен - на думите art, photography, gallery в www.google.com излиза на първа страница - това е едно добро начало за пътя им на фотографи. Направих фото студио за обучение с професионални фонове и светкавици. Като добавим и усмихнатото ми персонално присъствие мисля, че имам едни от най-щастливите ученици по фотография. Тези ученици ме правят и мен щастлив! 

Добър учител е този, който умее да обясни сложното по прост и разбераем начин. Добър учител е този, който умее да извади от ученика таланта му и да го развие. Добър учител е този, който е надминат от учениците си.

Фото курсовете са за три типа ученици: Начинаещи – тук могат да се запишат всички и е нужно само да ми харесат като хора. Аз обучавам само морално достойни хора.

Напреднали – тук приемам само наистина талантливи ученици, след разглеждане на снимките им и интервю с тях. Неориентирани – тук приемам най-широк кръг ученици, това са тридневни интензивни уъркшопове. След уоркшопа преценявам дали мога да обучавам ученика, а той разбира дали е за тази работа.

Обучаваш ли и хора, които не са снимали никога?

Обичам всичко живо, приемам всичко съществуващо, радвам се на това, което е Живота! Най-много обичам да започвам обучението на учениците от ABC… така те стават най-добрите ученици.  Имам уъркшоп, който се нарича “100 ABC за фотографията”. В него за 3 дни обяснявам цялата фотография в 100 изречения. Just for an intellectual fun!

Необходимо ли е за професионалния фотограф да владее Photoshop?

Да! Photoshop е чудна програма! Но като всяка програма и тя е ограничена. Единствено творчеството е неограничено. Затова уча моите ученици на творческо използване на Photoshop. Аз преподавам Photoshop за фотографи. Не преподавам Photoshop за дизайнери. 

Предимно уча моите ученици на това да направят уникална снимка, защото това, което не е заснето, не може да се обработва с Photoshop. Много е лесно да попаднеш в заблудата, че си фотограф, работейки с Photoshop. Ако си много добър с Photoshop, това просто значи че си добър дизайнер. Фотографията е нещо друго. Тя е умението така да заснемеш обект, че да разкажеш цяла история в един кадър – онова Multo in parvo, което споменах. Умението да намериш тази гледна точка към обекта, която го характеризира най-добре и същевремено е уникална само за теб. Това Photoshop не може да го прави. Това го можеш ти, фотографе!

Какви привилегии получават учениците, след като се сдобият със сертификат „MASTER CLASS PHOTOGRAPHY at THE NICK CHALDAKOV PHOTOGRAPHY SCHOOL”?

Привилегията да влязат в клуба на световните знаещи и можещи фотографи. С този сертификат можете навсякъде по света да покажете при кого сте учили фотография. А той или тя сами да преценяват...  След като завършват фотографското си обучение при мен, аз продължавам да се грижа за учениците си, на най-добрите организирам самостоятелна изложба, публикувам критика и анализ на творчество им във ФАР.

Има ли значение възрастта при фотографията?

Не. Това е като любовта – възрастта няма значение, има значение желанието и намерението. И способността, потенцията, разбира се! Защото за тях все още няма виагра. Фотографията е изкуство и музата, the insight, може да дойде във всеки момент от живота. Никога не е късно за фотография.

Задължаваш ли учениците си да снимат нещо определено или им даваш творческа свобода?

И двете! Италианците казват “кане шолде” или нещо подобно, като фонетика – смисълът е че кучето може да бяга сводобно, но все пак е на верижка. В съчетанието на класическия, консервативен похват (където се учи златното сечение, класическа композиция и класическо осветление, имитиране на доказани фотографски стилове, свобода няма) и в модерния, съвременен похват на индивидуализма (където всеки ученик изявява себе си така както иска) се ражда истинския творец.

Една фотографска система функционира добре, когато се организира от принципите на класическата композиция и принципите на свободата, динамиката на хаоса - творческия импулс в нас. В теорията на хаоса е много важен началният импулс, спомнете си “ефекта на пеперудата” и тогава ще ви е по-лесно да си представите учителят като крила на пеперуда...

Вдъхваш ли кураж на хора без фотографски талант?

Хора без талант няма. Желанието е предвестник на таланта. Моят метод на преподаване разкрива таланта – в съвременната наука говорят за datamining, datafishing, аз правя “talentmining”. Ако си роден с талант, можеш да го реализираш в този живот. Ако си роден със желание за талант, можеш да развиеш таланта си. Да, необходим е и талант за късмет, “талант за щастие”.

Вдъхвам кураж на всички, защото положителното мислене е пътят към успеха. Ако хората без фотографски талант си представят, че имат вече такъв талант и продължават да снимат, един ден ще станат много добри фотографи. 

Аз имам специална система за хората без талант – тях ги уча на начин на мислене, който ще им помогне да разкрият таланта си. Кога точно във времето ще стане това, не се знае. Но то става, както показва практиката ми. Мога да науча всеки желаещ да стане добър фотограф, стига той да ми се довери. Кажи ми каква технология за разкриване на таланта на учениците си прилагаш, за да ти кажа какъв учител си – това е моята рецепта за обучение по фотография...

Има ли идеална снимка и ако да, какво представлява?

Фотографията е като живота. Идеалната снимка е в идеалния свят. Ние сме в света на баланс между т. Нар. “ред” и хаоса. Тук има добре балансирана снимка и тя може да е всяка една. Когато я видя знам, че е тя. Аз все още не съм направил идеалната снимка и затова продължавам да снимам. Когато направя идеалната снимка, ще спра да снимам.

Всъщност, идеалната снимка може да направи само Бог. Той отдавна я направил, но не всеки от нас я вижда. Бог е вътре в нас. Погледнете в себе си - там е идеалната снимка. Сега остава да я направите...

Вярваш ли, че фотографите имат бъдеще в България?

Определено ДА! В България има достатъчно талантливи фотографи, за сега икономическите условия не стимулират добрата фотография. Но аз съм оптимист, защото все по-често клиентите предпочитат скъпи и качествени фотографии за реклама. 

Има една много по-сериозна причина защо “икономическата” фотографията в България не е на ниво. Това е отношението към фотографията и обучението по фотография. В България няма традиции в това отношение.  Лондон има, затова там има и повече добри фотографи. Тук младите фотографи се опитват да се учат едни от други, например, във фото форуми, но това е все едно слепци да водят слепи. Самите те си налагат стериотипи за добра фотография и който не ги спазва бива отхвърлен от общността – това е една вредна и ограничаваща свободното творчество практика, която е в основата за неуспеха на българската фотография. Има решение на въпроса – преподаване на фотографията от опитни и доказани в практиката фотографи.

Отразява ли се икономическата криза и във фотографския живот?

Икономическата криза е следствие на кризата на съзнанието, на духа. Когато ние хората разберем, че исктинската криза е в нас, всичко ще се оправи. Трябва да си Heurisko, “намиращ”, откривател - светът се крепи на Архимедовата “Eureka!”, на идеите, измислени от хората. Има едни идеи, които са се наложили от група заинтерисувани хора – такава е идеята за парите. Тази идея е неефикасна. Вече има финансисти, които предлагат друга идея за парите и тя скоро ще промени света. Парите в съвременния свят не са истински. Те нямат реално покритие. Тези пари все повече стават една фалшива идея. Печатането на пари не би трябвало да е привилегия на банките. Замислете се защо печатането на пари е незаконно за хората, а е законно за банките?  Когато си отговорите на този въпрос, ще разберете какво искам да кажа. Щастието не е функция на материалния успех, то е функция на самоусъвършенстването на духа. Когато преодолеем духовната криза, ще преодолеем и икономическата криза.

Пожелай нещо на всички, които обичат да снимат.

Всеки, който иска да стане добър фотограф, ще стане. Защото той вече има ключа към успеха – фотографските курсове и практики с Ник Чалдъков.

Източник: www.public-republic.com

 

Роден съм през 1967 г. и се казвам Ник Чалдъков.

Това е спорно. Някой е отбелязъл адмиистративно, че съм роден 1967 г., а друг ме е нарекъл Ник Чалдъков.

Допускам, че съм се появил на този илюзорен свят случайно и с любов. Благодаря на случайността – вземам любовта и решавам да я използвам, трансформирана в творчество.

Изхождам от това, че не знам какво е 1967 г. в пясъка на времето? Има ли тази 1967 г. ясно лице, освен баналните видео цитати по казионната телевизия всеки следващ декември? Има ли въобще време или то е само една илюзия, създадена от хората – за да са по-устоичиви във вечния водовъртеж на съдбата? Къде е времето? Съществува ли то реално? Не е ли това само в числото 1967 измислено от хората като тотем в пещерата на тяхното усещане за вечна опасност и необясним страх?

Ето как аз като креативен фотограф правя свое собствено изследване на времето със средствата на творчеството, с които боравя.

Започвам от числото 1967. Сега за пръв път резултатите от това изследване стават достъпни. Не, не съм самовлюбен луд като много други хора с камера. Най-малкото, аз живея далеч от каменистия бряг на испанския Кадакес, убеижището на Салвадор Дали. Дали – великият изследовател на опредметеното време! Не съм и физик като Исак Нютон, откривателят на гравитацията. Но мога и на двамата да им бъда роднина, приятел или поне да мисля като тях, нали? И то, забележете, в ДРУГО ВРЕМЕ. Уж „друго време”, но със сходни или даже еднакви мисли!! Моля ви, върнете се сега към написаното в началото за момент, преди да продължите.

Заключение на креативния фотограф по темата „времето”

Времето е една измама, измислена от хората. Единствено реалното нещо са понятията „сега” и „тук”. Ако бъдем винаги „сега” и „тук” можем да бъдем винаги шастливи, вечни и недосегаеми! Защото понятията „щастие”, „вечност” и „недосегаемост” са чисто субективни понятия – т. е. те зависят само и единствено от нас самите.

Що се отнася до мен – Аз не съм роден 1967 г., защото няма 1967 година. Аз не се казвам Ник Чалдъков, защото аз просто не съм роден. Аз съм вечен и неунищожим, защото мога да бъда над измислицата „време”. Аз съм винаги „тук” и „сега”... "Аз съм сега"

Подобна хипотеза подпомага творчеството, което биха потвърдили с други думи или само с творбите си всички хора на изкуството.

Текст и снимки: © "Ник Чалдъков"