Ф А Р Б Р О Й # 2 | А П Р И Л 2 0 1 1 г. | И З В Е Ч Н О Т О И П Р Е Х О Д Н О Т О В Ъ В Ф О Т О Г Р А Ф И Я Т А 1 . 6 8
стр. 1.68
1 | 1
2 | 1
3 | 2
4 | 3
5 | 5
6 | 8
7 | 13
8 | 21
9 | 34
10 | 55
11 | 89
12 | 144
13 | 233
14 | 377
15 | 610
16 | 987
17 | 1597
18 | 2584
19 | 4181
20 | 6765
21 | 10946
22 | 17711
23 | 28657
24 | 46368
25 | 75025
26 | 121393
27 | 196418
28 | 317811
29 | 514229
30 | 832040
31 | 1346269
32 | 2178309
33 | 3524578
34 | 5702887
35 | 9227465
36 | 14930352
37 | 24157817
38 | 39088169
39 | 63245986
40 | 102334155
41 | 165580141
42 | 267914296
43 | 433494437
44 | 701408733
45 | 1134903170
46 | 1836311903
47 | 2971215073
48 | 4807526976
49 | 7778742049
50 | 12586269025
За извечното и преходното във фотографията
Извечното число 1.68
Бележка на редактора Ник Чалдъков
Рисува той! Рисува той – холандеца Винсент Ван Гог... Портрета на самия Бог! Накрая, от шега обзет, изрече той: Авто- портрет!
Христо Фотев, “Етюд II”
Който постигне извечното, негово е настоящето и бъдещето. Той е в мир със себе си и е постигнал божията благодат, постигнал е смисъла на живота, изпълнил е замисъла на Твореца.
Извечното във фотографията е сравнително просто: то е равно на 1.68 - числото на златното (Божественото) сечение. Числото на хармонията и баланса. Когато Вашата композиция е в хармония с 1.68, Вие сте в баланс с Вселената. Като скулптурите на Фидий (480–430 пр. Хр.). И числата на Фибоначи.*
Вселената е “създадена” от числото 1.68 и ако някой млад ентусиаст реши, че числото 1.68 го няма, няма никакъв шанс да стане добър фотограф, защото Вселената ще го отхвърли. Хармонизирай се със Вселената, стреми се да бъдеш равен на 1.68. Прави паневритмия, снимай плавно и елегантно. Бъди себе си. Ти си числото 1.68. Ти си творецът и пак ти си измислил 1.68 – не си ли спомняш?
Извечното е постоянно и едно и също. Можеш ли да подобриш хармонията на Моцарт? Може ли Ван Гог да поевтинее?
Така и във фотографията. Истинската фотография е проста, една и съща, лесна. Лесна, защото се прави без усилие. Усилието е за старателните, прилежните. Моженето е за талантливите. Сега има много желаещи за слава и малко талантливи, защото не познават числото 1.68.
Няма рецепти за талантлива фотография, но има разлика от милиметри в композицията, а точно тези милиметри различават добрата фотография от лошата. Именно тези няколко милиметра разлика в гледната точка отделят истинският майстор от аматьора.
С тази кратка редакторска бележка искам да напомня, че ако искате да сте добри фотографи, е добре да сте класици. Да знаете какво означава числото 1.68. Да не си въобразявате, че можете да промените света и да откриете нещо ново. Nam proprium est nihil – “Нищо не е твоя собственост”. Но също така и да разберете, че Вие сте творецът и можете да създадете нещо ново! Опитайте се да видите общото в стойностните снимки и да го интерпретирате във своите работи по творчески начин.
Класиката не е скучна. Скучен е произволният модернизъм. Историята познава бума на поп арт-а и неговия бърз залез... Но цената на Ван Гог расте! Защото е съумял да отдели извечното от преходното.
Бъдете Ван Гог във фотографията!
________________________________________________________________
* През 1202 г. италианският математик Леонардо Фибоначи публикува редица от числа, всяко от които - след 2 – е равно на сумата от предходните две: 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21… За илюстрация, редицата на Фибоначи се представя със следната задача: Чифт зайци (мъжки и женски) могат да произведат за единица време (напр. два месец) нов чифт зайци, които продължават да се размножават - ако никой не унищожава зайците, колко заека ще станат? Отговорът е в последното число в “заешката” редица на Фибоначи.
Много закономерности, наблюдавани в природата, поведението на човека, архитектурата и изкуството, могат да се опишат с числата на Фибоначи.
Ф А Р Б Р О Й # 2 | А П Р И Л 2 0 1 1 г. | У С Е Щ А Н Е З А Г О Г Е Н
В а ш и я н а в и г а т о р в а р т ф о т о г р а ф и я т а
стр. 2
УСЕЩАНЕ ЗА ГОГЕН
Д-р Пламен ПЪЧЕВ
Известният и много скъп днес на пазара на изкуство френски художник Пол Гоген може и никога да не е бил във Варна. Това няма съществено значение. Почти сигурно е, че при заниманията си с изкуство и в хода на целия си творчески живот той или въобще няма косвена връзка с фототворчеството, или ако има – то тя е много далечна.
Бележките за този художник, написани по повод голяма изложба в чужбина от нашия известен изкуствовед Калин Николов обаче ме провокират да напиша долните редове, предназначени именно за фотографи или за хората, изкушени да вникнат в специфичното творчество на фотографа.
Всъщност нека започнем оттам, че законите на изкуството са еднакви за всички. „Пазенето на периметър” или явната завист на „обучените” спрямо „самоуките” са породили мита за „професионализма” в един или друг вид изкуство. Как да си обясним тогава, че неща, нарисувани от деца, от душевноболни, сътворени от „прости занаятчии” ни вълнуват понякога повече от творбите на „професионалистите” ?
Истината е, че професионализъм в изкуството по-скоро няма.....Има артистизъм и творчество!
Ако прекалено фетишизираме „професионализма” като банално понятие, ще се подхлъзнем в посоката да отдаваме прекомерно значение на школовката да правиш нещата така, че те да бъдат приемани без формални възражения от шепа „посветени”. Като правило тези „посветени” си „пазят хляба”. Те не търпят други да правят нещата убедително, вълнуващо или по собствен начин, като ги „цакат” с отсъствието на „пароли”, свеждащи се до несъобразяване с едни или други правила. Това може и да важи в редки случаи - например за скулптурата, където една несъразмерна глава може да наруши равновесието на фигурата. Но важи ли винаги това правило за музиката, за поезията, за живописта ? Май не съвсем.
Още по-сложно стоят нещата при силно технизираните изкуства като киното и фотографията, където една визия (и съответно – една идея) може буквално да се промени на 180 градуса от лека модификацията на композицията или на светлината. Ето защо трябва за изходим от схващането, че за да говорим за артистична, художествена сполука би трябвало да утолим функционалната предназначеност на една художествена творба.
По определение изкуството има или поне би могло да има и следните три важни функции - от многото си възможни:
1.Форма за споделяне на естетически вълнения, социални идеи, широк кръг житейски схващания ;
2.Възможност да убеждаваш другите по особен и индивидуализиран начин и със съответните изразни средства в неща, в които или самият ти си убеден, или от които си поне силно впечатлен;
3. Евентуално възможност „да усъвършенстваш” другите – ненатрапчиво и като влизаш вътре дълбоко в себе си, късайки сякаш от плътта си на чувствителен човек, за да предадеш частици от нея на другите – без да подбираш много „реципиента”.
Това означава, че и един фотограф, и един художник-живописец, и един музикант, се различават не толкова по „вложението” на своя артистизъм в творбата, а предимно по изразните средства, с които тази творба е създадена. За едни тези изразни средства са звуците на музикалния инструмент, за други – фотографското изображение в резултат използването на съответната техника, за трети - думите, за четвърти - платното и боите и т.н.
Всъщност за какво ни „намеква” К. Николов в своята статия за Гоген ?
Ще се опитам да систематизирам важните според мен аксиоми на едно творчество, които в творбите на самия Гоген са толкова знакови, толкова безспорни, че никой няма да се усъмни в достоверността на примера ми.
Първо правило – изкуството може да бъде преплитане на визуализирана реалност исубективни схващания в толкова голяма степен, че често границитемежду тези две „територии” напълно се губят.
Казано просто, в една колажирана, обработвана по електронен начин фототворба възможностите за субективно подреждане на предмети от обективната реалност са толкова неограничени, че е достатъчно да имаме интересна идея или искрена емоция, за да направим милиони варианти на едно послание, което бе се възприело правилно от тези, за които фотографът го е предназначил-независимо от очевидната му фантасмагоричност.
Второ правило – фотографът може чрез творбата си да се самоинтерпретира в толкова различни и разностранни роли като демиург на своето послание, че всъщност никога да не излиза пред публика с истинското си лице – условно казано на мъж, на жена, на младеж, на старец, на „засмян” или на „ядосан”.
Подобна постановка е доста активно защитавана от Ник Чалдъков в неговите виждания за фотоизкуството и за дейността на фотографа като творец. Аз само се съгласявам тук с него, като използвам твърдението на К.Николов, че Гоген се бил превъплъщавал върху автопортретите си едновременно и в грешник, и в Христос - в зависимост от моментното си артистично усещане.
Третото правило е привързаността на истинския творец към тайнственото инепознатото. При Гоген това е по-конкретно примитивния бит и културата на туземците по отдалечените тихоокеански острови. Той лично открива в тези „сюжети” една първичност и искреност. Не забравям при това, че напр. сюрреалистите в живописта и фотографията са откривали и подсъзнателните, сенчести страни на човека и визуализираната реалност.
Съвременната фотореклама даже понякога направо злоупотребява с тази опция. Гоген обаче търси и намира положителното, открива „красотата в дивото”. А това е малко по-различно от ситуацията, при която един фотограф снима портрета си непременно само в анфас, защото знае от снимките в полицията, че за един паспорт тези фотографии се правят именно единствено в анфас. И защото клиентът му очаква да бъде сниман в анфас....Преди много десетилетия Родченко – търсейки именно достатъчно странни и непознати за времето си ракурси - снима един пионер с фанфар от такъв ъгъл отдолу и встрани, че творбата днес е гордост на няколкото известни музейни колекции в света, които я притежават. Ако това правило не би било спазено, известният руски авангардист би си поиграл със светлината – да кажем, но би направил тръбача си с червена връзка в профил. Казано просто – един нетрадиционен поглед е по-препоръчителен при изпълнение на една или друго фототворба, отколкото надеждата, че няма да задоволим по банален начин нечии предварителни „зрителски очаквания”
Четвъртото правило е, че е желателно един творчески фотограф да бъде„иконоборец”. Това изискване пряко кореспондира с предшестващото правило. Вероятно уважаемите читатели на ФАР са чували шеговитото тълкувание за това как се правят изобретенията, според което всички приемат нещо за даденост.
Само една „луда глава” не се примирява с това, сяда, мисли, чертае – и изведнъж се ражда новото, което е оптимално решение на съществуващ проблем - първо по рода си и особено печелившо. Любопитно е сведението, че когато Гоген изложил всред природата своята гола фигура, направена от глина и покрита с восък, той бил критикуван от свещеника. Естествено художникът не му обърнал внимание. Всички знаем какво е отношението на твореца към цензурата.
Каква е връзката между свободното творчество и схоластиката ли ?! Никаква – ще кажем ние.
Що се отнася до либералното отношение на местната колонална полиция към творбата – дай боже всекиму измежду творците да случи на цензор – полицай на духа, но от висококултурна страна с традиции. Полицаите в рая на Гоген са били просто.....французи.
По-горе исках да кажа, че един фотограф не трябва да се впечатлява особено от критиките на малокултурни, мнителни, тенденциозни или други недобросъвестни „тълкуватели”.
Пето правило – един фотограф е целесъобразно да насочва обектива си към всичко, което стои неподвижно, движи се, диша или което се редува като приятен сън или лош кошмар във въображението му. Светът сега е интегриран, компютризиран, телефонизиран – общ за всички нас и особено динамичен.
Напълно неправдоподобно е приковаването или самообричането на сюжет, който бива вечно интерпретиран с маниашка влюбеност или обявяването на някакъв „стил” – свой или чужд – за „меродавен, единствен и неповторим”. Тъй както върху една електронна памет можем вече да сътворим стотици изображения, така и сюжетите на един фотограф трябва да се менят постоянно като стъкълцата в един калейдоскоп. Да не забравяме максимата, че един човек е иHomo Ludens – т.е „играещ човек”. Ако при техническите възможности на съвременната фототехника се ограничим прекалено много в нещо – сюжет, подход, стил, тематика - то сами ще си „подрежем крилата”.
Шесто правило – не трябва да бъдем нравоучителни в творбите си. Много категорично Гоген е направил извод за самия себе си, че БОГ – т.е. истината, не е резултат от сметки, анализи и размишления, а по-скоро вълнуващ блян за мечтатели, ценители на красотата, творчески личности.
Легенда за чуждите земи , 1902
Пол Гоген
Разбира се, това понятие днес е порядъчно амортизирано от тенденциозни обяснения и интерпретации. Ето защо бих препоръчал на един творец-фотограф да потърси някъде в себе си тази тайнственост, наречена красота, като се опита чрез наличната в ръцете му фототехника да я преоткрие, интерпретира и сподели със своите зрители.
Не твърдя, че в текста на Николов има само тези постановки, които аз тук малко самонадеяно и доста волно се опитах да преформулирам като напътствия за фототворчество. Във всеки случай, както това творчество е строго индивидуално, така и интерпретацията на твърдения, съотносими към това творчество, е безкрайна и вариативна. Моля покорно читателите да приемат, че от казаното за Гоген аз имам право да направя и такива изводи..
Такова е името на едно от най-известните платна на знаменития художник Пол Гоген, който превръща отговорите на тези въпроси в смисъл на своя живот и творчество. Малко известен факт е, че Гоген е бил във Варна.
Една изложба, открита точно в края на февруари т.г., в залите на Националната галерия, Вашингтон, представя един достатъчно известен художник за света в нова светлина. В случая Пол Гоген не е просто поредния голям живописец и любопитен човек, но той е и първият художник създаващ мит или поредица от митове, в които иреалното и действителното се преливат.
Какво рисува художникът, кое е същността на твореца, къде и как живее духовността, имало ли е земен рай (или къде да намерим изгубения рай), защо различните религии са вплетени в едни и същи форми?...
Художникът Гоген работи във време, което общува с вече не класическите представи за цивилизацията – едно понятие, напълно съкрушено сред сенките на модерния град от алчността и порока. Подобно моряк от поемата „Пияния кораб” на Рембо, той преминава водовъртежите на житейските посоки, воден от една идея: „човекът е лабиринт, но там някъде в него се крие и чистото начало и простотата в отношенията”. Преди него и неговото творчество, изкуството е отразявало природата и се е движело напред чрез еволюцията на това отражение. Гоген е художникът, поемащ отговорността да бъде в центъра на едни движения, породени от интереса към дивото и първичното, будизма и хиндуизма, извънкласическите извори в разбирането на християнските митове...
Творческото осмисляне на идеята, подходът мита и художника да смесят своите роли, е концепция, разработвана от Гоген по-разнородни пътища – например със серия автопортрети, в които самоличността му играе ролята на жертва, пророк, грешник, даже Христос... В други варианти - още докато живее в Бретан (1888-1889 г.), Гоген приема да изобрази ролята на първичния мит, варварски вечен и ясен, сетивен и въздействащ.
Автопортрет, Пол Гоген
Жълтия Христос, 1889 Пол Гоген
Голямото превъплъщение на изкуството му се извършва обаче сред островите на Океания, където четката му намира света на древните култури и естествените дъщери на Ева. Картините му обаче са не просто илюстрации от видяното по островите, а и приемат да са последни свидетелства от спомена за формите на живот, който изчезва.
По-голямата част от живота на художника Пол Гоген преминава не сред атмосферата на ателиетата, а измежду напрежението на чиновническите бюра и борсите. Посредник на акции и банкови операции, някъде вътре в сърцето му все по-ярко пари мечтата да напусне своя лабиринтен свят от пари и сделки. Европа, в която всички ценности се мерят сякаш единствено чрез реализираните и възвърнати капитали - “царството на злото” - трябва да бъде заменена с някаква различна възможност! Но съществува ли тя? Когато художникът я открива, той ще изпрати до приятелите си следното описание: „Тишината нощем в Таити е още по-странна от всичко останало... Тишината тук е като полъх на духа. Туземците често се движат нощем боси и безмълвни... Разбирам защо тези хора могат да стоят с часове, с дни, без да продумат и да гледат небето с тиха тъга. Усещам как всичко това ще овладее мен и ме успокоява изцяло. Струва ми се, че цялата суетня на живота в Европа не съществува вече и че утре, винаги, в Таити ще се запази същото - до края на света...”
Или: „Живели са някога хора, които още в младостта си са утвърждавали своите вярвания, но те не са имали като нас какво да ги смущава – несгодите на живота и картините, правени за пари... “.
Палава шега, 1890 г.
Пол Гоген
Своето пътуване към земите, непокварени от цивилизация, Гоген е превърнал във философия за постигането на една мечта. Мечта, зародила се, когато гледа как чудното изкуство на приятелите му импресионисти или на Ван Гог ги обрича на мизерия и подигравки. Да заживее в свят, в който храната и творбите се разменят с добрина и мистика, където усещането за Вселена и реалност, са вплетени в неразривна връзка...
Хрониката на бунта, с който Гоген ще скъса с обичайната си работа, но и дори с оковите на семейството си и наложеното като от матрица ежедневие на еснафа, е следната: през 1890 г. той решава да замине за Таити, през 1891 г. прави разпродажба на свои картини и чрез събраните средства на 1 април напуска Франция, за да се отправи към остров Таити. Там се установява в селището Папеете, а след това в Матаиеа. През 1893 г. му се налага да се завърне във Франция, но две години по-късно отново се връща в посочените вече места. През 1901 г. се прехвърля да живее в Маркизките острови и си избира дом на остров Хива-Оа (Доминика). Нарича колибата си „Веселият дом”. През 1903 г. местната колониална власт започва да вижда в художника субект, опасен за местните нрави и католицизма – творецът лежи три месеца в затвор и му е наложена глоба. На 8 май умира от сърце. Тогава туземците казват „Раят свърши!”
Още в началото на посочените дати Гоген проявява интерес към разказите на туземците за злите духове Тупапау. В малките островитянски кончета и голи ездачи, той казва, че открива нещо наистина различно от фризовете на Партенона. Независимо, че е изненадан от скоростта, с която цивилизацията (от чиито окови уж е избягал) се намества и сред райските кътчета на далечна Океания, Пол Гоген оставя забележителна поредица от живопис, скулптора и графики, с които разкрива естетическите си намерения. Да рисува зората на непоквареното човечество обаче се възприема трудно от зрителите. Ето какво например пише сам той: „Скулптори поставям навсякъде из тревата. Глина, покрита с восък. Първо, едно голо женско тяло, после един великолепен лъв по фантазия, играещ с малкото си. Туземците, които не познават дивите зверове, са съвсем смаяни. Свещеникът например положи всички усилия да ме накара да махна голата жена... В полицията му се изсмели, а аз, аз го пратих да върви по дяволите, направо казано.”
Здравей Мария, 1891
Пол Гоген
Естествено, намерението на художника да предприеме своето сложно, трудно и драматично приключение в името на изкуството, е израз на философия. „Непроницаемата тайна си остава отново това, което е било, което е още и което ще бъде – непроницаема за нас. Бог не принадлежи на учения, на здравомислещия. Той е за поетите и Мечтателите. Той е символът на Красотата, самата Красота.”
И все пак, желанието за пътешествие към същината на епохите и неопетнената чистота на Красотата, за Гоген има много начала. Едно от тях вероятно е и когато през 1868 г. бъдещият художник се качва на кораба „Жером – Наполеон” като матрос трета степен. Тогава той е едва двадесетгодишен, но детството му вече е по-богато дори от роман от вълнуващи, фантастични събития.
Баща му е журналист, живял в съседство със смелия Йожен Дьолакроа, живописецът-водач на школата романтици. Баба му пък е Флора Тристан, прочута за времето си участничка в пролетарската пропагандна борба, насочила силите си към изграждане на бъдещо общество без експлоатация и с право на човешки живот. Съпругът й, разяждан от ревност (ревност от любовта й едновременно към Исус, Буда и философа Фурие) и заради непокорството й, я прострелва неуспешно. Процесът бил следен чрез пресата от цяла Франция. Флора Тристан била близка на еманципираната Жорж Санд. След смъртта й признателните работници от всички краища на Франция събират средства, с които е издигнат нейн паметник.
През 1848 г. поредната френска революция прави несигурно социалното съществуване на семейството и то емигрира при свои непознати роднини в Перу. Посрещат ги хора, отдавна отрекли се от тях заради възгледите на „немирната баба Тристан”, но радушно оказват добро гостоприемство към нейните потомци – нещо изненадващо различно след трудното презокеанско пътуване, през което някъде около Патагония внезапно дори е починал бащата на Пол.
Богатият Дон Пио, в дома на когото са приети, е почти деветдесетгодишен, но това едва личи, защото притежава значително състояние и е един измежду най-заможните хора сред цяла Латинска Америка. С него се съобразяват президенти, военни и политици. Така бъдещият художник живее в дворец, изпълнен с индианска керамика, носеща праисторическа тайнствена символика и между картини от испанската ренесансова школа, налагащи спомена за великите Сурбаран и Веласкес, а може би и рисувани от самите тях... Приятелите на малкия Пол са индианчета и негри, а фон на общите им игри е екзотичната природа с красиви цветове и причудливи животни. Но политическата действителност в Перу, метежните преврати и кръвопролитните битки за управлението над страната слагат край на приказните преживявания. Пол Гоген и неговата майка отново се завръщат в Париж. Юношата няма никакво желание за учене и го записват моряк. Но вместо очакваната строга дисциплина към всеки един подобен юнга, корабите дават още повече свобода на младежа.
Така Гоген фактически обикаля света един път още в детските си години, а по-късно и в униформата на марината. Бъдещият художник дори има шанса да пътува с модерната за времето, но и най-вече с ранга си, императорска корвета „Жером – Наполеон” – една луксозна яхта, достигаща четиристотин и петдесет конски сили и събираща сто и петдесетчленен екипаж. Всъщност за да работи на нея Гоген, който преди това вече бил достигнал чин младши лейтенант, бива пренает, този път като обикновен матрос – преносвач на въглища. Изглежда младежът въпреки всичко навсякъде демонстрира качества, защото скоро бива прехвърлен на служба в командната кабина. Колкото до „Жером – Наполеон”, през м. юни 1868 г. тя прекосява Средиземно море и между двата бряга на Цариград (някога самият Леонардо бе предлагал на султана да построи мост, за да ги свърже) се отправя, както пише големият изследовател на френската култура Анри Перюшо към „българското пристанище Варна”.
Пристанище Варна, 1908 г.
Че градът тогава не е българско пристанище, едва ли подлежи на някакво съмнение. Но и извън всякакво съмнение, че именно Варна, повече от всички други някогашни родни градове, влиза в съзнанието на Европа с ярките спомени за един поробен християнски народ. Литографиите от руско-турските войни и щабът на император Николай върху Турнатепе, както и картините с геройската смърт на Владислав Варненчик в схватка с войските на Мурат, са достатъчен пример за това. Пред очите на Гоген и екипажа от корветата е интересното зрелище от сплетените една в друга култури – ориенталска и православна, корените на които дълбоко се вплитат в античното наследство от древността. За някои може би тази действителност е полярно далечна за лицето на континента през онези години. Гоген едва ли обаче е изненадан – нима като дете в Перу не бе почувствал съчетанието на различни епохи и култури? И все пак за момента всичко, което е пред очите му, е по-живо от всичко, което бил видял досега...
Младежът е мълчалив по характер, но въпреки това реагира остро на някаква забележка, сторила му се несправедлива и унизителна – натиква главата на корабния подофицер във ведрото с мръсна вода. Сигурно и никому не е споделил, че се пробва да рисува, което засега определя като убиване на времето... Още е твърде млад, за да има много опит за възможностите на изкуството. Но именно той е сред личностите от историята на изкуството, която ще види разнообразието на красотата и многото възможности тя да бъде постигната. Ако би имал шанс да познава и художническите произведения от българските земи сред другите народности в Отоманската империя, онези фантастични икони със сюжети от Витлеем и пустинята, с измислени животни и символични хора, с ярки, естествени цветове, Гоген би срещнал наистина един от изворите на модерната култура. Културата, сред чиито велики градители е сам той... Може би напълно справедливо българският живописец Бенчо Обрешков казва, че „ако имаше някаква възможност от иконите и шарките по каруците нашето изкуство да не преминава през сивия академизъм и неправдоподобната етюдност, то би се пренесло направо всред най-съществените страни на новия художнически дух, на най-модернистичните школи...”.
Две таитянски жени, 1899 г.
Пол Гоген
Фактически още от ранното си детство и през юношеството си Пол Гоген има практиката да познава света не от учебниците по география, а в действителност. За него огромните разстояния, често още непосилни за преодоляване по неговото време, не го плашат. Не се страхува и от факта, че светът, в различните му краища е различен. Пише: „Според преданието, Инка – първият индианец, е дошъл роден от слънцето и аз ще се върна там... Надявам се, че ще ме последват всички добри сърца, които са ме разбрали и уважавали... Подготвя се един добър свят, където природата ще следва естествения си път, хората ще живеят под слънцето и ще знаят да се обичат”.
Ф А Р Б Р О Й # 2 | А П Р И Л 2 0 1 1 г. | Ф О Т О Г Р А Ф Ъ Т А Л Е К С А Н Д Ъ Р И В А Н О В
В а ш и я н а в и г а т о р в а р т ф о т о г р а ф и я т а
стр. 4
Фотографът Александър Иванов
Пейзажът – тема табу
Ник Чалдъков
Уча моите ученици да не снимат пейзажи, защото най-сниманата тема е пейзажът. В света има милиони варианти на пейзажни фотографии, много от тях са достигнали висоти в композицията и осветлението. Има големи майстори на пейзажа и преди да снимат пейзаж, казвам на моите ученици, че е добре да видят вече заснетите... www.google.com
Уча моите ученици да снимат пейзаж, само когато имат да покажат нещо ново на света, нещо различно от вече видяното!
А това е трудно... Христо Фотев написа „Пейзаж от думи” – и това е достатъчно за пейзажа. Затова не снимайте пейзажи, моля Ви!
Има само две изключения, при които това е разрешено:
1. Ако фотографът се учи да снима. Пейзажът е отличен материал за работа с предния план, за композиция и осветлението, общо достъпен и труден за снимане.
2. Ако имате усещането, че ще покажете нещо невероятно ново като визия и когато го покажете и направите впечатление не във фейсбук, а в някоя световна галерия, Вие можете да сте малко по-спокойни, че сте имали вярното чувство.
Преди да заснемете пейзаж се замислете на кому е нужен Вашия пейзаж? Ако е нужен само на Вас – моля, не го показвайте в нета – там има хиляди подобни фотографии...
Пейзажът на Александър Иванов от Казанлък
Ник Чалдъков
„Нещата около нас са такива, каквито са.Аз не искам да ги правя нито по-красиви, нито по-грозни. Искам да ги показвам такива, каквито мен са ме впечатлили.”
„Аз не се заблуждавам, че моите фотографии и моите мисли са най-великите. Няма такова нещо, те са просто мои, не подражавам на тоя или оня.” Александър Иванов
360 градуса, 9 години, 200 часа полет, 120 фотографии, избрани от 10 000 кадъра
Да се родиш и живееш в Казанлък е диагноза „пейзажист”! И казанлъшките фотографи я потвърждават. В лъчезарната среда на тази група имах щастието да бъда в онези години, когато фотографиите се копираха ръчно, снимките бяха черно-бели. Гледаш ги, а те ти говорят нежно, игриво, живо.
Александър Иванов, един прекрасен човек и отличен фотограф- пейзажист, е и виртуозен копист на черно-бели фотографии. Тогава, около 2000-та година, за която като малък Баща ми разказваше, че ще ходим в космоса, аз копирах моите черно-бели фотографии в лабораторията на Александър в Казанлък. Именно тези фотографии бяха откраднати от една американска галерия година по-късно и благодарение на този инцидент, аз станах известен фотограф и в България.
На Александър дължа много – той ме представи на българската арт сцена, дотогава аз изпращах фотографии само в САЩ и Англия. Какъв фарс – да станеш известен не със фотографите си, а с открадването им – това добре обяснява защо светът е толкова изостанало в морала си място. (В класацията на вселенските цивилизации ние се нареждаме на последните места, малко пред - или след - животинските, защото има ли адвокати, прокурори и съдии една цивилизация, тя е морално изостанала.)
Но да се върнем при Маестро Александър Иванов и онези романтични години на фотографското изкуство в Казанлък. Вечер, локална кръчма, казанлъшката група фотографи, аз и Александър - на бутилки червено вино си говорим за арт фотографията и за това как се става известен на световно ниво – „естествено”, казвах им аз... и стана точно така.
А Сашо си беше скромен и скромен си остана, беше талантлив и талантлив си остана! Той литна високо във фотографията - в буквалния и преносния смисъл. За да подобри гледната точка, за да направи „своя пейзаж”, както обича да казва, Александър се качи на делтапланер и засне България отвисоко. Това е характерно за духа му – извисен над земните неща, с поглед към красивото и хармоничното, Александър Иванов продължава своя полет във визуалните реалности и мечти. Той не може да бъде категоризиран, защото това е равнозначно да му се отрежат крилата, с които лети в небесата на духовното. Там той създава фотографии, които се отличават от многото пейзажи, заснети по света. А аз си останах Ник от Бургас и Варна, известен... с крадените картини, изкопирани от Александър Иванов в Казанлък.
Думите вече са излишни - вижте го, изучете го, преживейте го... сега.
ЗА АЛЕКСАНДЪР ИВАНОВ,
КОЙТО СНИМА ОТВИСОКО И ВИЖДА НАДЪЛБОКО
Д-р Пламен Пъчев
Ще призная, че работите на този наш много интересен фотограф ме впечатлиха истински тогава, когато той ги бе изложил всеобозрително върху гърбавия „Мост на влюбените” пред НДК в столицата, а после и на чаршията в Пловдив.
Да, няма нищо ново в това да се зарееш във въздуха и да снимаш, да снимаш.
През 1863 г. парижанинът Феликс Надардаже си бе счупил костите със специално конструиран от него балон Le Geant, за да снима от въздуха и да публикува после своите възгледи върху зараждащата се аерофотография.
Днес сме преситени от въздушни снимки на чужденци, пък бяха раздадени вече няколко награди за художествена интерпретация на пейзажа от въздуха и у нас. Чужденците снимат ефектно най-често замъци, чудеса на природата в далечни страни, урбанистиката на символните европейски столици. Нашенци пък – солниците в Поморие. Но да предадеш от въздуха така подробно и вълнуващо Родина си, да усетиш красотата на тази древна земя, без при това закономерно да се дразниш от стотиците пластмасови торбички наоколо и от следите на човешката небрежност – това у нас успя да направи досега художествено достоверно само Александър Иванов.
Всъщност, народът е казал „Вижда дървото, а не забелязва гората”. А Иванов просто сякаш бе отместил дървото и бе се зареял някъде „горе” да погледне гората, докато всички „долу” „правят бизнес” и вършат подлости (или просто „по традиция” мързелуват, оплакват се и се суетят). Той майсторски бе „нащракал” това, което му се бе появило пред очите, и бе казал: „Ето, това е България от 360 градуса!”
Повтарям - днес въздушните снимки са баналност. Правят ги най-често, за да печелят пари и да учудят зрителя. И аз бях учуден колко красив може да бъде Несебър гледан отгоре, колко различно изглежда от въздуха цъфналата рапица или лавандулата, какви приказни сенки играят по скалите в Белоградчик......Даже злорадо отбелязах, че и той си е намерил „спонсори”, без да ми мине през ума, че някой ден летящият фотограф може да тупне като круша от висинето и да остане само в спомените на тези, които са го обичали и разбира се – на тези, които го мразят.
Когато Ник, по-точно artist Nick, както го наричат в Лондон, ми предложи да пиша за този фотограф, за да го представим във ФАР, аз рутинно погледнах уеб сайта на Иванов, получих някакво общо впечатление от голям част от творчеството на този художник и машинално се зачетох в едно негово интервю в Мрежата. И добре, че го направих, защото именно тогава ми спря дъха...
Непознати ми лично, Александре, няма да те хваля. Други по-добре ще го направят, а повечето ще се опитат и да ти „стиснат ръката” – във форумите, лично по изложбите ти, даже ще ти платят и тези, които ще ползват за своите си цели прекрасните ти фотокартини. На мен остава само да резолюирам за другите думите ти в твоето интервю, да се намеся като „черна станция” във виртуалното пространство, за да кажа мотивирано на читателите на ФАР на колко прав път си...
1. „Сашо – американецът”
За българина не е много характерно да се изучи за инженер-химик (и то по времето, когато за тази професия имаше купища добре платени и почетни кариери), а после да се изкуши от една „Байрета” и да превърне фотографията в хоби, съдба, професия и живот. Напоследък се нагледахме как хората модулират в най-широкия, почти философски смисъл на понятието – политици, партийни шмекери и притиснати от материалния недоимък хора. И само свободните по дух хора дръзват да се отдадат на това, което ги вълнува екзистенциално. Очевидно казанлъкчанинът – инженер, е някаква по-особена порода човек с волен дух.
Повечето от нас са други... У нас само в един стар филм показваха как някакъв пияница дръзва да каже на друг пияница, че ако наистина обича някоя си, трябва да зареже всичко и да се отдаде на любовта си. Затова и повечето от нас са свикнали не на емоционално отдаване, а на банални изневери. Затова и заместваме често любовта със секса.
Да, Александър Иванов е свободен човек. Внушават ни, че такива са американците. Аз ги харесвам, че са делови и могат да се пазарят. И че се отдават на емоциите си докрай... Не всички обаче – само избраните.
2. Сашо – неуморимият
Иванов полита във въздуха с камерата си на 50 години. На тази възраст хората обикновено си правят термоизолации и си сменят колите. Да се зарееш в небето и да погледнеш на света през обектива от друг ъгъл, е достояние на търсещите творци. А те не са много – нито в чужбина, нито в България .
Чешкият фотограф Йозеф Судек (1896-1976) е класик – но до края на живота си снима с един архаичен широкоформатен апарат и то предимно любимата си градина в Прага. И сега младият милиардер Петр Келнер е събрал голяма част от тези фотографии.
Сам Хаскинз (1926-2009) също постоянно досажда на колежанките на дъщеря си и е станал символен фотограф на голото тяло. Твърди, че за да избере от божествените си снимки на голотата една-единствена сполучлива фотография, използва кадрите от 5-6 филма...
И Сашо признава, че е сътворил 120 удачни снимки за гореспоменатата своя култова изложба след 200 часа летене. Но отбележете - това става на възраст 50 години, постигнато е почти „на перки”, т.е. платено е от джоба му, и не е било задължително, тъй като той е вече утвърдено име с много награди и успехи в жанровете, в които е работил досега. И го прави САМ – за разлика от французина Ян Бертран, за който работят многобройни екипи и плащат компании като „Фуджи” и „Ер Франс”.....
Дано и този наш фотограф продължи да твори до над 80 години, което важи за професорите в Япония, които доживявали почетни творчески години поради факта, че се зареждали с енергия от студентите си...
3.Сашо-скромният
Александър Иванов снима много добре. През последните години и от въздуха Той обаче твърди публично, че неговите фотографии и неговите мисли не били „най-великите”. Иванов, моля, опомни се! В тази държава ние всички до един сме велики, гениални и даже ставаме за министър-председатели. Всеки политик от някое захлупено търговищко село не се свени да се приравнява с Шарл Де Гол или поне с Путин. А Телевизията те кани да снимаш наводнение с мобифончето и да те покажат по „Първа”.
Вярно, всекиму се иска неговите деца и внуци да живеят в чиста природа – но ти само го казваш публично. При това – без да си „велик”.
4. „Истината” за Сашо
Александър Иванов признава, че истинската фотография е като любовта. Това е красив символ за всяка творческа дейност, но често реалността е плоска и сива. Всеки човек на изкуството сравнява мотивите си с това имагинерно, често болестно състояние на индивида, което психолозите наричат със събирателното понятие „влюбване”. На територията на чувствата, то е и необясним копнеж, и склонност към компромиси, но и нещо безкрайно изменчиво и изплъзващо ни се – като водата в потока и живота наоколо.
Ето защо да си подвластен на любовта за дълъг период от време означава за повечето хора да си нещо като „малоумен щастливец”. И колкото повече време минава, толкова повече слабоумието при истински влюбените започва да преобладава над щастието. Защото само щастието е индивидуално – противно на разпространеното мнение...
Ако любовта е правилното нарицателно за една всекидневна, трудна и с изменчив творчески успех фотодейност, то значи в нея преобладава емоцията, вярата, идеала – все неща извън „занаята”. И колко творци могат да се похвалят с подобно „професионално малоумие”. Отново само малцина...
Александър Иванов очевидно е такъв – след като не се притеснява да го признае и на 62 години. Всъщност, добре разбирам мотива на неговата категоричност. Има критици у нас – при това кресливо известни – които се опитвали да му внушат, че една хубава фотография е тази, която е описана, класифицирана и около която е „вдигнат шум”. Нека ми бъде позволено като на човек, прекарал в чужбина повече години и от въпросния критик, и от самия Сашо, да спомена само, че тук се има предвид масовата култура. Там се прилагат триковете на маркетинга, за да ти бръкнат в джоба. Самият Ортега-и Гасет го е казал „Един човек няма мисли – те трябва да му бъдат „вкарани” в главата – както маслото в машината”. А фотокартините на Иванов са далеч от клишетата на масовата култура.
Take home message (Мисъл за записване)
Александър Иванов е открил от облаците нещо, което е вътре в самата същност на творческата фотография, в самата кръв на истинския творец.
То звучи в лека парафраза така: „Хубавата снимка има душа. Човек я прави, когато уж гледа наоколо, а всъщност е вперил очи в себе си. Това е трудното......”
Не знам защо, но морето дава обилна храна за творчеството и на вербалистите, и на визуалистите, работещи край брега. Няма да споменавам тук никого поименно - може би някой ще се възторгне, а друг люто ще ми се обиди.
Като казвам това, нямам предвид стария „Фолксваген”, сниман от Александър Николов на кея - хем уж провиращ се между вълнезащитните кръстачки, хем гордо позиращ като динозавър на техниката в една стилна и класическа композиция в черно-бялата фотография. Нямам предвид и това, че при пейзаж този автор неминуемо би включил вероятно изгреви и залези над морето, а при акт – може би пясъци и вълни.
Познавайки, обаче, различни по натюрел творци от двата ни големи черноморски града, съм можел винаги да разгранича тяхното „морско” светоусещане от това на фотографите, работещи вътре в страната – в “провинцията”, както би казал Хемингуей.
Според мен, в техните снимки има един особен дух на свобода, примесена с обреченост, един особен подход към композицията, която започва с баналното подреждане на утилитарни предмети, за да свърши с „океана”, едно възторжено южняшко жизнелюбие, което излиза извън женската плът при стандартния гъделичкащ сетивата акт и навлиза в широките граници на мъжкото въображение, простиращо се от амбициите на „гларуса” към чуждестранната туристка, та чак до преклонението към Майката Земя....
Сега Николов излага за пореден път творбите си в родната му Варна. Сигурен съм, че като видят работите му, неговите колеги от морската столица ще го уважават повече и тайничко ще му завидят за успехите, а клиентите му за рекламна и утилитарна фотография ще се убедят за пореден път, че спокойно пак могат да му се доверят и да застанат пред обектива му.
Всъщност, това, което отличава Николов от много добри фотографи около морето, е атавистичното му чувство за композиция и умелото, почти класическо боравене с черно-бялото. А това е алфата и омегата на художествената фотография от сътворението и до ден днешен. Някъде по безбрежния и богат свят, където хората колекционират както поршета кабрио, така и рисунки на Рафаел, но и художествена фотография, любителите на последната предпочитат именно черно-бялата визия, ако може. снимана върху негатив и ръчно обработена, с ръкописен подпис на автора долу вдясно.
Това Николов отдавна го е разбрал – и то не заради простата комерсия, а заради факта, че черно-бялото е мостът между уж устойчивата като ефект графика и считаната за мимолетна по въздействие фотография.
Нали самият той веднъж казва, че на фотография се е учил сам, а изпитите си държал само колкото да се изплези после с диплома на „учените многознайковци”.
Все пак споменава и някои хора, от които се е учил – напр. Гаро Кешишян. Сигурно добре се е научил от стария арменец – даже и да са философствали за живота, а не да са човъркали по фотокамерите. Николов сам не съзнава всесветското в спомена си, че на неговата първа изложба именно Гаро Кешишян е бил единственият специалист, който дошъл и му стиснал ръката обнадеждаващо за изложбата и за наградата му на нея. Казал му, че „много харесва” изложените работи. За млад фотограф това е достатъчно.....И е рядко по нашите ширини...
Твърдя това, защото, когато аз изживях Гаро на едно фотографско сборище, той не говореше за фотография, която и така добре си прави, а за геноцида над арменците и за едно арменско дете, на което турците изболи очите, а после разпънали на кръст пред майка му. От подобна дидактична емоция, по-голяма – здраве му кажи! Дай Боже всекиму учители като Гаро и „наука”, изпепеляваща сърцето ти не с правила, а с емоция.
Та, Николов, от Гаро или от други, е случил на ментори. Към хората, на които е задължен, той споменава и Росен Донев, който променя на 180 градуса неговите схващания за фотографията. Той не крие, че като видял неговата първа изложба, разбрал, че винаги е искал да постигне именно такава въздействие чрез творбите си като това на Донев. Александър Николов сега определя Росен като нещо средно между „прагматик и поет”, от който много е научил за пресъздаването на фото образа.
Ако съдим по хвалбите на феновете му в Интернет, този прословут стар „Фолксваген”, с който започвам и аз, е обект на едносрично прехласване. Вероятно повечето от тях са твърде млади и вече само една дума им е достатъчна, за да си изразят възторга. Затова отзивите им са кратки, но категорични.
А Сашо е на повече от половин век. Аз пък съм още по-древен от него и веднага ще кажа – снимката би изглеждала толкова добре и ако „Фолксвагенът” бъде заместен от старите нощви на баба му (за младите феновете на Сашо в Интернет пояснявам като някакъв Соломон, нощви е корито от дънер, в което преди десетилетия жените в къщи са месели на ръка хляба насъщни).
Та повтарям – и нощви вместо една стара кола да беше снимал Николов, пак ефектът би бил същият – много добър. Защото в серията снимки с този култов автомобил има всичко, което прави от една фотография произведение на изкуството – има строга природа, има умиротворен творец, съзнаващ своята преходност, има странната красота на един неочакван поглед върху баналността, има опасения от чакащото ни неизвестно – а това накратко са всъщност повечето от съставките на човешкия живот. Нашият живот......
Николов твърди, че снима понякога и върху негатив и със стария си механичен Линхоф. Покойният професор Георгиев - Рум пък снимаше с черно-бели кино-негативи с изминал срок на годност и с един архаичен „Киев”. Затова нека не забравяме, че няма значение с какво се снима. И по-възрастен и шашав да беше Сашо от мен – пак щяха да му завиждат младоците, които връткат дигиталните си скъпи камери отвсякъде и искат да ги изстискат като камък в пустиня, където крачат жадни. На малцина това ще се отдаде, обаче... За целта е нужно нещо, което се дефинира двояко – и чрез безбрежното понятие „майсторлък” и с кратката парола „чалъм”.
А един унгарец, с когото учихме отдавна едни много сложни науки и който сега е някакъв богат банкер, ми казваше назидателно, че „техника в руках идиота является куском железа”. Сега не ми е до преводи от руски. Искам да кажа само, че като видиш творението, което ти харесва, е вече маловажен инструмента, с който то е направено.
Не мога също да премълча и факта, че и сватбените персонажи на Николов са някакси благородно развеселени и приятни – все едно булката не е някоя продавачка в гаражен магазин, а принцеса, която се жени за принца на белия кон.
Мидите му пък са като сочни вагини, а компютрите от рекламните му фотоси - небостъргачи в Ню Йорк. Салвадор Дали е казал: „аз мога да нарисувам всичко”.
Но тежко му на онзи човек с фотоапарат – независимо от гръмката му слава или самомнението - който си го помисли. Защото един фотограф действително днес може да предаде образа на абсолютно всичко наоколо с бездушната скъпа съвременна техника. Хубавата фотография, обаче, се получава само тогава, когато той ни покаже образа, запечатан вътре в неговата душа.
Сашо това го е усвоил. Това му е наградата... Затова нека му стиснем ръката и поспрем замислени пред фотосите от изложбата му в Градската художествена галерия във Варна. Струва си емоцията!
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
