AD 2012: Според календара на маите, 2012 година е краят на времето и на света, какъвто го познаваме в неговата материална триизмерност. Но тя не е краят на живота, който е над времето и над материята...
Моето новогодишно пожелание е холистично:
Бъдете цялостни - животът е едно! Честита нова 2012 година на читателите на списание ФАР! Искрени пожелания за щастлива, здрава и творческа нова MMXII година!
Забравен от самия Бог,
живял холандеца Ван Гог!
В самия ад - наречен Арл -
и живял!
Разказват - пиел и абсент!
- Здравейте, господин
Винсент!
Но стига! Вий сте много блед!
Калин Николов
Само брат му, Тео ван Гог, е готов да го разбира. От друга страна Тео пък започва да изпраща пари на Винсент, с което подпомага и решението му да стане художник...
Нели е една очарователна жена с камера, която обаче и като личност, и като светоусещане в работите си внушава неща, които трябва иначе да се събират на части, поотделно в работите на изявени наши фотографи-
мъже, и в творбите на най-добрите наши жени-фотографи. Помня, че когато видях преди много време първите й фотоси, аз се захласнах по нейните нестандартни изпълнения в черно-бяло, което изисква перфектно владеене на композицията...
За мен, най-силното въздействие в природата е ароматът – танцът на феромоните. Пчелата по него отива, събира прашец и прави ароматен мед. При човека това е нещото, което наричаме интуиция...
Когато гледам фотографиите на Кольо, аз не мисля. Само усещам и се настройвам за вътрешния преход на съзнанието. Всяка мисъл би смутила моя покой и наслаждение от гледката.
AD 2012: краят или началото на времето? Според календара на маите, 2012 година е краят на времето и на света, какъвто го познаваме в неговата материална триизмерност. Но тя не е краят на живота, който е над времето и над материята. Годината е подходяща за духовни размисли и практики, защото независимо от това какво ще се случи, едно е ясно – ние няма да сме вечно в този материално-триизмерен свят и е добре да се подготвим за прехода в следващото измерение. ФАР е списание за фотография и навярно се чудите защо Ви занимавам с духовни въпроси...?
Фотографията е нещо прекрасно, но тя не е най-важното нещо в живота. Приятелството е нещо още по-прекрасно, но и то не е най-важното в живота. Любовта е нещо още по-прекрасно, но и тя не е най-важното в живота. Духовното осъзнаване е още по-прекрасно, но и то не е най-важното нещо в живота.
За духовното всичко е казано.... Затова ще замълча. Потапям се в тишината. Там е истината. 2012 година е пред нас. За тези, които мислят, че нищо няма да стане - нищо няма да стане. За тези, който мислят, че ще се просветлят - ще се просветлят. Тези който не мислят - сега те са просветлени. Тишина, покой, не мислене, безцелие, безстрастие Ви пожелавам. За духовното всичко е казано. Замълчавам и се оттеглям в моя манастир. Знаете ли къде е моят манастир? Не казвам, това е тайна. Знаят я само посветените.
Кое тогава е най-важното нещо в живота? Няма най-важно нещо в живота извън самия живот! Животът е най-важното нещо в живота. Животът е духовност, приятелство, любов и фотография – всичко това заедно и едновременно.
Затова моето новогодишно пожелание е холистично:
Бъдете цялостни - животът е едно! Честита нова 2012 година на читателите на списание ФАР! Искрени пожелания за щастлива, здрава и творческа нова MMXII година! Нека през новата година понесете с лекота всичко, което Ви се случи и нека винаги да запазвате своята цялостност – духовност, любов, приятелство! И на фокус!
Забравен от самия Бог,
живял холандеца Ван Гог!
В самия ад - наречен Арл -
и живял!
Разказват - пиел и абсент!
- Здравейте, господин
Винсент!
Но стига! Вий сте много блед!
- Как стига? Много съм зает!
Рисувам този слънчоглед!
Ах, той е точния портрет
на слънцето... Какъв пожар
е слънчевата юлска жар!
Подобен на жътвар - със плащ
захвърлен, с мозък треперещ -
рисува той... Какъв абсент!
- Здравейте, господин Винсент!
Но вий сте трескав! Много слаб...
- Как трескав? Аз рисувам хляб!
Ах, хляб от кръв и смях, и сол...
А вас... ви виждам с ореол
на ангел... Страшния мистрал
люлее пламналия Арл!
Най-после полудял - със стон
ридай той в пустия си дом -
рисува той - и пий абсент!
- За бога, господин Винсент!
Но стига! Вий сте страшно блед!
- Мълчете! Много съм зает!
Рисувам! Искам... Този път
съм виолетов... Син...
Не!... Жълт!
Но смъртно жълт... Какъв покой! -
Рисува той! Рисува той -
холандеца Винсент Ван Гог...
Портрета на самия Бог!
Накрая, от шега обзет,
изрече той: Автопортрет!
Великият художник Винсент Вилем ван Гог е роден на 30 март 1853 г. в Зюндерт, Холандия. Семейството, от което произхожда е пасторско - Теодорус ван Гог и Ана Корнелия Карбентус, като той е най-голямо от общо шестте им деца...
Записват го в селското училище в Цундерт, а след това и в интерната на Ян Провили в Цевенберген. Благодарение на роднинските си контакти, през 1869 г. младият Ван Гог започва работа в парижкия клон на фирмата „Гупил и Сие”, която се занимава с продажба на произведения на изкуството. Младежът влага много в това си поприще и през 1873 г. е препратен към по-големия лондонски клон на фирмата. Стартирал като търговец на изкуство, то запалва в него една искра, чрез която започва да преценява картините около себе си и доброто и лошото в тях, впечатляващото и бедното на съдържание...
"Слънчогледи"
Винсент ван Гог
Лондонският му престой се свързва с това, че Винсент се влюбва нещастно в дъщерята на своята хазяйка. Засегнат от реакцията й и объркан за преценките си, той започва да се затваря в себе си, става мълчалив... Нещо го влече, но какво ли е то? Характерът му се променя и това дори довежда до конфликти и в самата му дейност. Уволняват го...
И отново Винсент започва да търси път за своята изява. Неуспешен е опитът му да започне да изучава теология в Амстердам. През 1878 г. той се установява в областта Боринаж. Това е невероятно беден район, характерен с многото мини и невероятно тежкия труд. Но Винсент ван Гог е готов на подобно предизвикателство. Той приема живота си тук като мисия. Дори десетилетия по-късно, когато изследователите събрат сведения за художника, ще срещнат хора, спомнящи си краткото му пребиваване с незатихващото впечатление, че при тях е бил един светец. Раздава им храната си, дрехи, малкото си пари, живее ограничено... Между жалките му енориаши и него не бива да има разлика в нищо и от рано до късно свещеникът обикаля с Библията, за да разкрива истината за страданието. Поведението му е предизвикало критиките на по-висшите църковни администратори – прекъсват правото му да проповядва... И отново е пред въпроса за своя избор – може би вече го налучква, защото е започнал да рисува. Грубо, тъмно, подтиснато и същевременно някак дълбоко реалистично...
През същата 1880 г. Ван Гог започва да посещава лекциите за анатомично рисуване в Брюкселската академия за изящни изкуства. Корените на рода му са дълбоки и му отварят нови и нови врати: под влияние на чичо си – художника Антон Моуве, Ван Гог сякаш вече има среда, която го съветва и насочва. През 1881 г. чичо му, Корнелиус Маринус ван Гог, който е търговец на картини, му поръчва 12 рисунки с изгледи от Хага с перо и туш. Винсент обаче сякаш иска и повече от съществуването си – нека едно поне човешко същество около него и чрез него да бъде щастливо - той се свързва със една проститутката, Класина Мария Хоорник, дели средствата си с нея и се опитва да я отклони от начините й на съществуване. Във времето на съвместното им съжителство тя многократно му позира. Дали обаче околните одобряват или разбират такова поведение?
"Мостът в Арл"
Винсент ван Гог
Умира баща му. Семейната среда гледа на него като на един нуждаещ се от помощ, болен по дух човек. Моралът им е строг и ограничен – във Винсент те не виждат човек с добро бъдеще... С отворени очи към същността на онова, което се рисува и другото, което събужда нравствеността, за да я запечата като изкуство, Винсент не крие възхищението си от художниците, наричани „барбизонци” (рисуващи в едно село, в близост до Париж) и по-специално Жан-Франсоа Миле, с неговите невероятно естествено композиции от селския живот и тежък труд. През зимата на 1884-85 г., докато живее с родителите си, Винсент рисува повече от четиридесет етюда на селски типажи, което завърши в първата си голяма картина, „Ядачите на картофи”, за да сподели, че нанесените фигури "са използвали същите ръце, с които вземат храната си от масата, за да копаят земята." Нейната тъмна, трагична палитра и грубото, енергично нанасяне на боята от художника, подсказват следващите му етапи.
Само брат му, Тео ван Гог, е готов да го разбира, без да приема крайностите в неговото поведение – те започват да общуват с писма, което ще трае през целия им живот. От друга страна Тео пък започва да изпраща пари на Винсент, с което подпомага и решението му да стане художник. . В полезрението на Винсент навлизат идеите за ново изкуство, нов колорит, за тенденции, които игнорират приоритета на класическия шаблон... В самата същност на живописта е извършена революция – създадено е движението на импресионистите, които са с различни разбирания, но дори мъчните за възприемане първи опити на Ван Гог намират сред тях позитивно отношение. Камий Писаро, най-старият от импресионистите, учител на Сезан и Гоген, въвежда Винсент в света на новата техника , споделя светоусещането на новата естетическа линия. Подготвен да бъде именно нов художник, да развива нова визия за природата и човека, Винсент, черпи дълбоко от източниците на съвременната картина: японските художници или италианецът Монтичели, Дьолакроа или ориенталистите, Рембранд... Винсент разсъждава върху дълбочината на онова, което трябва да бъде пресъздавано и събудено за одушевяване. А може би точно това е и мисията на изкуството – да превърне времето във вечност или поне да се стреми към това... Както по-късно ще напише Константин Павлов: „Талантът има Божията мисия да посочи с пръст ежедневието и да каже: „Превръщам те във вечност!“
"Кафене в Арл"
Винсент ван Гог
Въпреки че „учи” за кратко в Антверпен и Париж, той е до голяма степен е самоук, по-точно „самогений”. Неговата особено ярка индивидуалност произлиза от волята на твореца да бъде в диалог с натурата и зад обичайната реалност да разкрива биографията на самата Вселена. Дълбокият му афинитет към природата е творчески, но и философски диалог с нея. През 1888 г. Винсент ван Гог заминава за Прованс, подтикнат да търси природа с ярки цветове. Установява се в Арл. Тук му гостува и Гоген. Двамата не постигат разбиране – съжителстването им в името на изкуството, завършва лошо. Винсент отрязва част от ухото си, което занася на проститутката, с която споделя известна интимност. Местните жители го намират опасен.
В края на краищата, обезсилен от нервни кризи, изолиран от повечето си близки, живеещ в разрив със семейството си, Винсент попада в приюта за душевно болни Сен-пол-дьо-Музол в Сен-Реми дьо Прованс. С първите прегледи от 8 май 1889 г. д-р Пейрон поставя диагноза епилепсия. Ван Гог разбира се рисува изключително активно и тук. Излиза с придружител... Съзнанието му е болезнено докрай, припадъците се редуват с буйства, веднъж нагълтва вещество от боите си...
"Спалнята в Арл"
Винсент ван Гог
Неговото творчество говори за мощен талант и макар известно на малка група парижки приятели на брат му и на няколко от модерните представители на изобразителното изкуство, то си пробива път към бъдещето. Как? Продадена е първата му картина – „Червено лозе”, единствената творба, за която взема пари през живота си (това така или иначе се оспорва, но факт е, художникът не е имал много почитатели, готови да придобият приживе нещо от него), а на Шестия салон на независимите в Париж са изложени десет негови произведения.
Но и тежките пристъпи на заболяването му зачестяват. Получава съвет да следва практиката на д-р Пол Гаше в Овер-сюр-Оаз – един от първите холистици във Франция. Лекарят е приятел на редица художници, а и сам рисува. Двамата общуват, Винсент за три месеца създава 80 картини.
През юли 1890 г. Ван Гог гостува на брат си в Париж, но очевидно това не му въздейства добре. Отново изпада в депресия. На 27 юли 1890 г. той се прибира в квартирата си като оставя кървава диря след себе си. Хазяите му извикват д-р Гаше, който установява неумел опит за самоубийство, че в гърдите на художника е заседнал куршум и той не може да бъде изваден. Винсент лежи, повикан е брат му от Париж. Гениалният художник дочаква срещата си с него, но отказва медицинска намеса. Издъхва на 29 юли 1890 г. Погребан е в Овер, изпратен от шепа хора – малкото си приятели като пощальона Рулен или художника Синяк... Ковчегът е бил покрит със слънчогледи.
"Житни поля с кипариси"
Винсент ван Гог
Отива си на тридесет и седем години – колкото Рафаел и приятелят му Тулуз Лотрек.
Начинът му на работа променя изкуството. Ще го откриват редица от почитателите на експресионизма, фовизма и абстракционизма, но и художници от съвсем далечни течения. Те пък заради особената му символика. В течение на десетилетие, това е фактически неистовата кариера на художника (1880-1890), той създава близо 900 картини и повече от 1100 произведения на хартия. По ирония на съдбата, когато си отива през 1890 г., сам той едва ли оценява собственото си значение, освен като второстепенно и незавършено...
Преди години за пръв път в разговор с една от изявените наши художнички-графички чух интересното определение за светоусещането на твореца, което се определяло като „мъжко”. Тази наша художничка, която уважавам и до днес, тогава ми каза, че в нейния жанр мъжете „снизхождат” да направят творчески комплимент именно като определят нечий подход като „мъжки”....
Това определение отлично приляга на изявения наш художник-фотограф Нели Гаврилова.
Признавам, че доскоро отнасях Нели към „младеещото” поколение майстори на камерата у нас. Това до голяма степен се дължи на дискретния и ненатрапчив маниер, по който тя винаги дозирано се „показва” по изложби и не на последно място - поради сходството и като външност и човешко излъчване с музата на норвежеца Едвард Мунк. Тази муза – червенокосата Дагни Джоел - е инспирирала малко болезнения като светоглед експресионист в неговите неистови творчески колебания при предаването на жената и нейното тяло. Вдъхновен от увлечението на сърцето си по Дагни, той е представял женските си модели ту като пубертетни девойки, ту като мадони и хетери едновременно. На това обаче ще се върна малко по-долу.
Когато, обаче, се зачетох в списъка на нейните творчески изяви, аз със смущение констатирах, че тази талантлива и чаровна фотографка вече е „навъртяла” доста „километраж” и като участия в изложби, и като награди. Струва си тук да отбележим само нейните самостоятелни и групови изложби в САЩ, Германия, Австрия, Словакия, Гърция, Канада, Мексико, та даже Монголия.
Наградите й също са авторитетни – и то не защото са много, а защото са присъдени на изложби, където артистичните и творчески критерии надделяват над комерсиалните и „официални” съображения. Имам предвид голямата награда на Второто международно биенале „Фодар” в Плевен през 2001 година, двете специални награди на Салоните на студентска фотография през 1984 и 1985 година, специалната награда на Салона за актова фотография в Бургас през 1991 г. и много други...
Да, Нели е една очарователна жена с камера, която обаче и като личност, и като светоусещане в работите си внушава неща, които трябва иначе да се събират на части, поотделно в работите на изявени наши фотографи-мъже, и в творбите на най-добрите наши жени-фотографи. Помня, че когато видях преди много време първите й фотоси, аз се захласнах по нейните нестандартни изпълнения в черно-бяло, което изисква перфектно владеене на композицията, усещане за формата и умело боравене с полутоновете.
Повечето нейни работи са потопени сякаш в тайнственост. Голите тела, в предаването на които Нели Гаврилова е изявен майстор, са композирани динамично, но и доста необичайно. Те често сякаш се гърчат, превиват, крият части от себе си, страдат. Това е постигнато обаче елегантно, без излишна маниерност и без да се нарушава хармонията „на плътта”.
Нели Гаврилова разполага по особен начин телата си върху пространството на снимката, но никога необичайните на моменти композиции не дават повод да се усъмниш във възможността едно голо тяло да се визуализира в една нормална житейска ситуация именно по такъв начин.
Казано просто, Нели е доста ярка във визията, но не използва „трикове” и не прави артистични „шмекерии”, целящи единствено спиращия дъха ефект, макар че обича при разработката на сюжетите си да потърси възможно най-интересната и своеобразна гледна точка, граничеща с абсурда. Всъщност, това е нейната персонифицирана гледна точка – понякога твърде особена... Характерно за този наша фотографка е пълното „смилане” на въздействията на фотографи, от които тя очевидно е взаимствала. На първо приближение в някои от работите й аз лично откривам естетската идеология на чеха Ян Саудек. При безстрастен анализ върху други нейни творби се усеща влиянието на германката от унгарски произход Карин Секеши. Нели обаче благоразумно се „спира” пред визуалните вакханалиии по пражките подвали на Саудек и осмислените, прекалено тревожни нотки в творбите на Секеши. Нашенката не се оставя да бъде подведена и не копира никого от известните днес имена механично. Тя е и чувствителна, разкрепостена във визията, но и твърде земна. Личи, че моделите са и – ако не познати и приятели – то поне личности от нейния свят, личности, с които се срещаме и ние по улицата и в компании. Тя сякаш лично обича по чисто човешки начин тези модели и не иска впечатлението, което ще оставят у нас техните изображения, да бъде прекалено деестетизирано, макар че ги разкривява понякога и ги поставя в среда, който е заредена с безпокойство. Това, обаче, не означава, че в определени композиции не се усеща една засилена нейна неоптимистична фантазия, граничеща с гротеската, едно опасно балансиране на границата между тревожната неизвестност и стремежа да се достигне „границата на индивидуализираното” внушение, което често очевидно е доста минорно. Споменатият Саудек също така често нарочно форсира тревогата като основно свое артистично внушение. Секеши пък направо дава визуална воля на страховете си, като въобще не се безпокои дали някой може да бъде „заразен” от тези страхове....
Нели Гаврилова е по-умерена, но все-пак... Ако вземем например серията голи тела на авторката в почти мрачно-гробовни тонове, които ползват в позиционирането си опори или просто висят от някакви лостове, то тези фигури действително са на границата на естественото и измисленото разположение в пространството. Не е ли това намек за страдание? Отговорът е труден, защото Нели ловко успява да спре пред тази деликатна граница, за да може зрителят с облекчение да си внуши подсъзнателно, че немускулестите мъжки тела и крехките женски фигури отново ще облекат дрехите си и ще заемат своите обичайни пози - стига фото-сеансът да свърши и светлината на прожектора да бъде заместена от слънчевата светлина през прозореца.
Нели има една интересна серия актови снимки, в която комбинира голото тяло с животни. Не считам, че това е простата инвенция да се демонстрира любов към тях или пък да се намекне, че един човек може в определени ситуации да се превърне в „симпатично” или „несимпатично” животно – примерно в куче или в прасе.
Не сме говорили с нея за това, но един непредубеден зрител може веднага да си направи два основни извода. Първият е, че Нели има дяволско въображение и за нея голата топла плът спокойно може да се комбинира с космите или четината на едно или друго животно, без това да наруши хармонията на възприемането на актовата композиция. Вторият извод е, че човешката голота е естествена и природна – но не като дъвканото право на фотографа да снима, а персонажът да бъде обект на актова снимка, а като част от обилието Божии живинки на този свят, които в образа на човек би трябвало да мислят, но в телата на безсловесни животни лаят, грухтят, мяучат или вият...
Характерно за любимите на Нели актове, заснети преди време на един малък частен пленер в Бургас, е ползването на силни и сякаш разяждащи формата графични ефекти. В тези работи голите модели са посипани с пясък от плажа и заснети. Впечатляващата визия на тези творби обаче се дължи на обстоятелството, че тези прости песъчинки в обектива на авторката буквално се превръщат в маркери, очертаващи секторите на живата плът. Актовите снимки на Нели Гаврилова от „Мариграфия” са особено интересни именно с това, че пясъкът върху голата плът е толкова драматично композиран чрез възможностите на черно-бялото, че на места той сякаш скоро заплашва да започне да разяжда телата. Мисля, че това е интересен творчески нюанс към стария и банален философски подход, според който всяка красота в крайна сметка е преходна, а тлението е естествен край в житейския път на всеки от нас. Път, започващ оптимистично от едно случайно начало и водещ към закономерното нищо... Затова споменах още в началото, че с творби като чрез посипаните с ивици пясък голи тела Нели предава успешно именно това – превърнало се в класика - едвард-мунковско усещане за преходността на живота и измамността на любовта, което прави графиките на великия норвежец нещо средно между дискретен апотеоз на живота и неотвратимостта на вездесъщото тление. А фотографиите на Нели Гаврилова в този философско-естетичен ключ са както вълнуващи, така и малко плашещи. Ако обаче проследим ритъма на подадените ръце в тези по-стари нейни работи, ако погледът ни погали допрените доверчиво едно в друго женски и мъжки тела веднага разбираме, че „мрачният философ” Нели е всъщност една реалистична интерпретаторка на странната връзка между мъжа и жената, която за улеснение всички ние обозначаване със сборното понятие „любов”. Усещаме, че ако Мунк е „поканен” вътре в творческата къща от Нели Гаврилова като преиначена „форма”, той същевременно е „помолен да напусне” стаята, тъй като авторката не приема неговото мизантропско философско „усещане” за края и смъртта....
За Нели можем да говорим още дълго. Тук обаче предлагам да прекратим, за да подчертаем по този начин едно от най-силните качества на нейното творчество – а то е, че като гледаш творбите и, започваш да мислиш разни неща и схващаш, че тази, която стои зад камерата, е крайно интересен артист, влагащ в работите си едновременно и женско сърце, и рационален /мъжки ?/ ум......
Тази фотоизложба “Сияние в Сфумато” съм изработил в продължение на една година. Снимал съм само цветята в моята градина, преобразувал съм цветните багри в цветята в съвършени цветни композиции. Снабден с 100 мм макрообектив, 32 диоптъра супер макролеща, рингова светкавица, която рядко използвам и фотоапарат Канон Марк II, аз влязох в микро света на цветята и с окото на пчела успях да открия нов свят на форми багри естетика, хармония и чудна красота и радост. Повечето от фотосите са снети от разстояние половин мм. Форматът е 70 на 80 см и 90 на 100 см.
Постоянно търсех да изведа само един единствен елемент от цялото, до степента на неговото най-високо ниво като класическа форма и да придам усещането за живопис. Живо писане, писане с естествени природни багри. Природна дъга,сияеща в сфумато, една истинска фотографска живопис. Да разпадна колорита в макро снимането до едно сияние, излъчване, смекчаване на очертанията, беше непрекъснатият ми истински стремеж. И така, съвършенството на цветните композиции от колоритен баланс на цветове, форми и багри се превръща в душевен екстракт на лечително въздействие върху човека, който даже не подозира, но усеща една лекота, спокойствие и тишина.
За мен, най-силното въздействие в природата е ароматът – танцът на феромоните. Пчелата по него отива, събира прашец и прави ароматен мед. При човека това е нещото, което наричаме интуиция – аурата на иновациите. Творчеството не се постига с интелекта, а с интуитивно съзнание, чрез което да забравиш мисълта, за да родиш от себе си онова, което можеш да откриеш и преобразуваш с окото на пчела.
Трябва да се отдадеш на движението на формата, изгубила сцеплението на своите елементи и доведена до разпад или по-скоро до някакво “намигване” на материята в друго измерение. Простотата като израз е доказателство, че сме живи и можем да участваме в едно съзерцание, в един екстаз. Изкуството, което създавам не е само абстрактно, то е истинско космическо пътуване, една поезия, една цветна музика и танц, импресия, една безкрайна приказка за Радостта, която подготвя душата и духа за съвършенство.
Красотата и радостта ще спасят света! Моето послание към всички е да създадем условия на душата и духа за едно безсмъртно съществуване в Радост и Хармония!
Спас Мавров – художник:
Твоите фотоси-картини са красота, хармония и радост в едно. Космическо послание чрез съвършенството на цветовите композиции и с център в тях на една динамична сила, движеща, действа на съзнанието ми, облагородяващо, вдъхновяващо за растеж и изход в доброто и красотата. Благодаря ти!
Елена Мури – поетеса и художник
Кольо Пейчев не е фотограф.Той е художник с космическа душа, която усеща цветовете и багрите, като лечение. Една цветна музика звънтяща от кристали, наречени цветя. Те сияят, възстановяват, градят, танцуват и приказно играят в неговата поляна - в градината му.
Дора Балти – художник
В тази фото изложба, като я гледаш, не само ставаш по-добър, но и летец в радост. Хармонията и красотата на цветовете и формата ти действат като съвършена музика, поетичен екстаз и даже чувството ми преминава в радостен плач. Сребърни сълзи, радост в душата, огън в сърцето и полет на духа! Съвършенство и приказност, които се помнят за дълго. Благодарности за този обагрен радостен миг!
Тошко Мартинов – фотограф, художник, поет
Красотата се коментира от мъдреците като своеобразно огледало на самата Истина. Като наблюдавам тези рисунки .....в едно дихание и в красотата на Истината, кристализация на един висок идеал. Цветята са дипломната работа на ангелите на земята. Всичко е в жив порядък на хармония. Действа ми като прана, жизнена енергия, като зареждане, като колоритни петна, които оживяват съзнанието и човек започва да се усмихва. Минавам между картините и не искам да се разделя с тях. Приносът е че ставаме по-добри,по-леки с по-голям идеал към красотата. Започваме да живеем в един свят, който ни дава аромат и дихание. Истината тоя ключ макро и да ни вдигне една октава нагоре. Всичко възприемам като нещо градивно. Вибрират чисти цветове от хармония,музика,висока класа цигулково изпълнение. Благодаря ти, че те има!
Иван Матев – ст.н.сътр.- културовед
К. Пейчев е творец на светлина, на багри и цветове. На красотата. Идеята за красотата като Божествена същност, като съзнателно понятие, но и лично, спонтанно духовно явление, е водеща в неговата фотография. С това се обяснява и подчертаният му стремеж към чисти, меки цветове и тонове към полутонове и сияйни отблясъци, при които светлината струи като при Палеологовата живопис от вътре, от същината от ядрото на изображението. За това не само съдържателно, но и като необичайна форма звучат полифонично, възприемат се в контекста на различни изкуства и като танц и като музика и като художествен колорит, мигриращ обаче винаги в сияние. Тъкмо тази характерна специфика, според Кольо Пейчев е определила и заглавието на неговата фотоизложба “Сияние в Сфумато”. Всеки негов фотос е регистрация на висша красота и универсален ред - явява се като образ, способен да дари човека с душевно равновесие.
Младен Миланов - фотограф
Познавам Кольо отдавна и съм свидетел как той започна да изгражда своя уникален, неповторим стил. Бавно, трудно, с голяма упоритост и постоянство, с трудното преборване на конкретиката, с натрупването на технически знания за макросвета – невидим за повечето от нас. В сферата на авторството има ли по-трудно от това да изградиш свой стил, своя емблема, по която другите веднага да те разпознават? Там, където ние виждаме едно обикновено цветче, Пейчев се навежда, прескача конкретното и изважда на бял свят невиждани обеми и форми, изумителен колорит, които вълнуват душите на зрителите.
А те - зрителите - при него са само две категории: тези, които са слепи за неговия образен свят и тези, които със сълзи на очи просто му благодарят, че го има.
Ник Чалдъков - фотограф и редактор списание ФАР
Когато гледам фотографиите на Кольо, аз не мисля. Само усещам и се настройвам за вътрешния преход на съзнанието. Всяка мисъл би смутила моя покой и наслаждение от гледката. Тези фотографии онагледяват моето новогодишно послание за 2012 г. Каквото и да кажа друго, ще е празнословие... синестезия.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
